Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Mинистерство на надеждата

Yazdıre-Posta

Cumartesi, 01 Mayıs 2010 18:04

There are no translations available.

Васил Маргаритов

To travel hopefully is a better thing than to arrive.

(Пътуването с надежда е по-добро,

отколкото пристигането.)

Robert Louis Stevenson (Робърт Луи Стивънсън), 1850-1894

             1. Уравнението на везните

 

            Европейските пари за България са именно пътуване с надежда, според определението на Стивънсън, макар че почти нищо не знаем за пристигането. Но надеждата все пак остава. Нека да припомня, че малко след парламентарните избори на 5 юли 2009 год. г-н Росен Плевнелиев подхвърли към публиката знакова и незабравима реплика. В случая той цитираше висш европейски служител и смисълът на изказването му бе следният: „Дръжте политиците далеч от еврофондовете”. Малко по-късно г-н Плевнелиев бе назначен за министър на регионалното развитие и благоустройството и оттогава не е повторил тази реплика. И вероятно няма да я повтори, докато е на власт. Но не само защото един частeн мениджър и един министър се вдъхновяват по различен начин от европейските пари, а защото просто няма как политиката да е далеч от еврофондовете.

Нещо повече – процесът по усвояването на европейските средства ще е опорочен при всеки един от двата сценария – ако бъде оставен само в ръцете на експерти (разбирай държавни чиновници); – или ако бъде ръководен единствено от политически съображения. Впрочем нито едното, нито другото е възможно. Министрите не могат без чиновници; чиновниците не могат без министри – това е симбиозата, при която сме осъдени да живеем. Парламентарната демокрация е управление на политици, дошли на власт по съответния конституционен ред, така че няма какво да се срамуваме от факта, че политиката винаги ще участва в паричното разпределение на една държава, в това число и по отношение на европейските пари. Затова, когато чуваме, че от Брюксел искат политиката да бъде по-далеч от еврофондовете (и кандидат-министрите знаят това), то трябва правилно да тълкуваме реалностите. Защото в този случай „далеч” не означава „извън”, а на разумно разстояние. Думата „далеч” по-скоро напомня, че мястото на политиците е на другия край на везната – именно на другия, и при това трябва да сме сигурни, че в едното блюдо имаме само политици, а в друтото – само експерти. Стрелката на балансираното решение може да се колебае вляво или вдясно – това не е страшно. Страшно е, ако замръзне в някоя крайна точка. Защото това означава, че везната е спряла да работи. И още нещо – трябва да се теглят само истинските неща. Когато събираме прашеца на безценната експертиза, трябва да сме сигурни, че наистина сме отсяли само есенцията, т.е. активната субстанция. И когато от другата страна добавяме политическите теглилки, те също трябва да са точни до милиграм, за да балансират процеса – иначе никога няма да разберем какво точно държим в ръцете си. А това е нужно, защото успехът в усвояването на еврофондовете е задължителна амалгама от две неща – реална експертиза и реална политика. Спойката между тях е истината, докато заблуждението и самозаблуждението водят до неизбежна корозия.

Изкушенията в тази игра не са малко. Във везните ние често хвърляме тежки, влажни буци от парадна непогрешимост, номенклатурно самочувствие, фалшива авторитетност и балканско хитруване. Но когато слънцето изгрее и тинята изсъхне, в шепите ни вместо късче злато остава прахта на загубеното време. Така че знанието за несложното уравнение на везните засега не ни помага особено – отношенията между политици и експерти в нашата мила държава продължават да са белязани с екзотична неяснота и двусмисленост.  

 

2. Мерцедеси vs. компютри

 

За да изясним ситуацията, в която се намираме по отношение на еврофондовете, преди всичко трябва да сме наясно, че като страна-член на ЕС ние сме част от изключително динамичен процес. Нещата се развиват пред очите ни и затова не е достатъчно само да се разбират фактите и да се действа по инерция или на пожар, а да правиш именно нужното и необходимото – при това в достатъчна степен, в достатъчен обем и с нужната решителност. Всяко действие, което не е адекватно по размер и скорост на събитията, води до загуба на време и пари, независимо от това дали същността и посоката на това действие са били правилни. Това поставя пред нови изпитания както политиците, така и бюрократите – нужно е да се променят и усъвършенстват цели пластове от досегашната ни управленска и жизнена философия, ако искаме да посрещнем изискванията на времето.

И докато години наред символът на чиновническата професия беше бюрото – неизменен реквизит за всяка канцелария – то новият символ за евро-чиновниците, а скоро и за всички останали, ще бъде компютърът. Ежедневната, понякога дори ежечасна връзка между генералните дирекции на Европейската комисия и българските им колеги се превръща в незаобиколим елемент на управлението и все повече политици го осъзнават, макар на някои да не им харесва. Европейският съюз е уникално историческо явление и тази уникалност неизбежно прониква в процесите по усвояването на средствата от различните фондове. Вътрешната политика на никоя държава-членка не може да остане такава, каквато е била преди да стане факт членството и в Евро-съюза. Все повече министри ще се изненадват, че наглед скромният и непретенциозен чиновник, който пристига от Брюксел с редовен пътнически полет и се вози на такси от летището до хотела, е концентрирал в ръцете си нишки на влияние върху процесите в държавата, които са му делегирани от регламенти и правила, които същата тази държава е възприела като общоевропейски и валидни за самата нея и за нейното членство. Само че на другия край на тези нишки, тръгващи от Брюксел, се намират не министрите и депутатите, които обикновено предпочитат последен модел мерцедеси, а компютрите на онези стотина души, които трябва да свършат черната работа за всеки финансов инструмент и за всеки един отделен проект. И няма значение, дали този компютър се намира в стаята на заместник-министър, на директор или на обикновен началник-отдел. В това отношение Брюксел е ясен – независимата експертната работа и реалната експертна отговорност са неотменимо условие за партньорство. Политиката (и съответно политическата отговорност) си остават друга, отделна територия и всяка държава сама следва да си изработи правилата, по които администрацията и политическите кабинети ще си взаимодействат.

Проблемът обаче се оказва не в написвавнето, а в спазването на тези правила. Защото, както стана дума по-горе, в България „уравнението на везната” е известно, но още не се прилага. Министърът се явява едновременно и политически, и административен ръководител на ведомството. На практика политическото въздействие върху работата на администрацията е повсеместно – то започва от момента на възлагането на дадена задача и протича до крайния етап на нейното изпълнение. Резултатът е печален: независимото и свободно експертно мнение не оказва нужното влияние върху политическите решения. Нещо повече – напоследък ставаме свидетели и на друг феномен – министрите все по-често взеха да се отричат от политическата си функция и да се кичат с табелката „експерти”. През януари т.г. министърът на екологията г-жа Караджова в телевизионен дебат безапелационно обяви „аз не съм политик”, а само три месеца по-късно новоизпечената и колежка Борисова (още в първия си работен ден като здравен министър) повтори същата мантра и затвърди усещането за абсурдност. Е, добре – но ако министрите в една държава не са политици, то тогава кой е!... Кой друг, ако не министърът, в най-висша степен е отговорен за провеждането на нужните политики в съответния сектор! Нима след клетвата в парламента министрите на стават членове на изключително важен политически орган, какъвто е Министерският съвет!

Нека обаче внимавамателно да оценим желанието на министрите да се именуват експерти, защото това не е само прищявка. Всъщност няма нищо лошо в това един експерт да стане министър. Дори напротив – колкото повече един министър е експерт в съответната област, толкоз по-добре. Но само това не стига и добър експерт невинаги  означава добър министър. И това е така, защото от него се иска да бъде не само експерт на определно ниво, а да бъде и политик и да изпълнява политически задачи, за което разполага със съответната власт. Така че когато някои министри се срамуват да се нарекат политици, това не е само белег за лоша държавност. Това означава, че те просто не искат да заемат мястото си на другия край на везната и да си тежат на мястото.

А защо това е така? Причините са доста, но ще посоча само две от тях:

Първо – с просто око се вижда, че около половината на който и да е мандат (а понякога и по-рано) най-силните критики и антипатии неизменно се фокусират в определен кръг политически фигури. Критичността и недолюбването на администрацията са някак по-константни във времето и все пак на втори план след политическите страсти.          

Второ – отношението „експертиза – политика” през последните години търпи развитие и хората във властта усещат, че идват нови времена. Мнението на специалиститие и на експертите (в това число и на експертите от държавната администрация) ще бъде определящо за все по-широк кръг политически решения. И това не е само заради участието ни в Европейския съюз, а заради общата тенденция на глобалните процеси след края на Студената война. Така че преди беше ясно – правителствените лимузини бяха по-тежки и по-важни от бюрата. Напоследък обаче компютрите някак странно натежаха.

 

2. Еврозона или Неврозона

 

По коридорите на българските министерства от месец-два насам върви каламбурът, че за Еврозоната не се знае, но в Неврозоната сме влезли отдавна. Както повечето каламбури, в същността си този също е верен. При това не става дума за критика към действащото правителството, защото Неврозоната като балканско изобретение действа отдавна. Така че ако се абстрахираме от спасителната доза хумор, то истината ще ни се представи в още по-страшна светлина. Разхищението на човешкия ресурс в нашата администрация е толкова огромно, че трудно може да бъде дефинирано. През последните 20 години така и не бяха намерени точните правила и формули за приемственост, така че чиновниците да служат на народа си, а не да става обратното. Защото в момента сметката е ясна – данъкоплатецът осигурява 440 хиляди заплати за служителите в държавната администрация и в публичния сектор – армия, полиция, съдебна власт, университети, държавни болници, БНТ, БНР и др. подобни. В същото време обикновеният човек се чувства нежелан пришълец в което и да е държавно ведомство. Усмивките и вежливият тон на малка част от чиновниците не променят факта, че бюрократичните процедури остават безмислено и ненужно усложнени. Сдобиването с каквато и да е справка, разрешение, служебна бележка или паспорт се превръща в изпитание за нервите както на граждани, така и на служители.

И ето че на фона на тази известна на всички ситуация се появиха еврофонодовете и в резултат на това настъпи още по-голями дисонанс. Островчетата на спокойствие, на синекурни длъжности и на раздути щатове все така съществуват, необезпокоявани от никого, докато в същото време няколко дирекции, наречени Управляващи органи, заедно с още няколко звена работят в извънредно напрежение и в разрез с всякакви трудови норми. От тези хора се очаква да организират целия процес по усвояването на европейските пари, но парадоксът е, че тяхната главна грижа всъщност не са фондовете и проектите, а отношенията им с политиците.

Преди всичко така наречените ключови експерти трябва да балансират между истината и притворството, за да не бъдат уволнени. Защото истината обикновено е неудобна и често противоречи на въжделенията на политиците. Тази борба за оцеляване става още по тежка, като се вземат предвид редовните чистки, които всяка нова власт предприема, а също и политическите назначения на уж верни, но неопитни хора.

На второ място идват безбройните справки и съгласувания на ненужни и повтарящи се по своята същност документи, които ангажират огромен човешки ресурс и време.

На трето е липсата на координация между институциите и така често се бърза за изпълнение на разпореждане, което се отменя на следващия ден или следващата седмица. В същото време жизнено-важни решения отлежават с месеци.

На четвърто е натискът на общественото мнение, според което чиновниците са паразити и нищо не вършат.

На пето е липсата на нужното осигуряване с техника и помещения за звената, които отговарят за усвояването на милиарди, което допълнително затруднява изпълнението на мисията им. 

И на шесто място е заплащането, където цари абсолютна уравниловка. Така малцинството от способни и работещи специалисти не може дори да мечтае за нужното ниво на полагащото му се възнаграждение, докато некадърниците и мързеливците вземат почти същите заплати и обезмислят усилията на можещите. По този начин общият резултат от дейността на системата е плачевен. Съвсем естествено обаче основните упреци, заедно с допълнителните задачи и изисквания, се стоварват отново върху главите на малцинството от  работещите и така кръгът се затваря. Психиката на тези, от които очакваме най-много, е поставена на пределно и ненужно изпитание. В същото време онези от тях, които са осъзнали, че почти няма шанс да получат морално и материално признание, имат избора да напуснат, да се корумпират или да започнат да имитират заетост, попълвайки по този начин армията на ленивците. Ако междувременно не ги отстранят за някоя смела и революционна позиция.

Ето това е Неврозоната в действие.