Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Европейският съд по правата на човека в Страсбург

PrintE-mail

Thursday, 30 June 2011 19:26

There are no translations available.

адвокат Роман Леви

Европейският съд по правата на човека е международен съд със седалище в Страсбург, Франция. Той е правораздавателна институция на Съвета на Европа, създадена с Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи от 1950г. Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е учредителен акт за съда и установява компетентността му и правилата за неговото функциониране. Конвенцията съдържа правата на съда и гаранциите относно изпълнението на решенията му, които страните-членки на Съвета на Европа са се задължили да спазват.

Конвенцията защитава: правото на живот, правото на справедлив процес при граждански и наказателни дела, правото на ефективни правни средства за защита, правото на зачитане на личния и семейния живот, правото на свободни избори, правото на мирно ползване на собствеността, свободата на изразяване на мнение, както и свободата на мисълта, съвестта и религията. Конвенцията забранява: смъртното наказание, колективното експулсиране на чужденци, експулсирането на граждани от собствената им страна или недопускането им на територията на страната, изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказание, произволното и противозаконно задържане, както и дискриминацията при упражняването на правата и свободите, провъзгласени в учредителния акт.

Европейският съд по правата на човека е създал богата съдебна практика по приложение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Съдът тълкува и прилага Конвенцията. Неговата основна задача е да осигури спазването от страна на държавите-членки на правата и гаранциите, залегнали в Съдът разглежда жалби, подадени от физически или юридически лица, а в някои случаи и от държави. Ако установи, че дадена държава – членка е нарушила едно или повече от правата и гаранциите по Конвенцията, съдът излиза с решение. Решенията на съда имат задължителна сила и съответните страни са длъжни да ги изпълнят.

Европейският съд по правата на човека, създаден по силата на Конвенцията с нейните изменения, се състои от определен брой съдии, равен на броя на договарящите се страни. Те са 47. Съдиите се избират от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за срок от по шест години, като правомощията им се прекъсват при навършване на 70 годишна възраст. Съдиите заседават в лично качество и не представляват никоя държава. Те не могат да изпълняват никаква дейност, несъвместима със задължението им да бъдат независими и безпристрастни или с изискването да бъдат на разположение и упражняват дейността си на пълно работно време. Пленарното съдебно заседание избира свой председател, двама заместник-председатели и двама председатели на секции за срок от три години. Съдът се подпомага от Секретариат, състоящ се предимно от юристи от държавите-членки, които са независими и необвързани със съответните си страни.

Съдът е разделен на четири секции, чийто състав е определен за срок от три години. Голямата част от решенията се взимат от камарите, които са създадени в рамките на всяка секция. Камарите се състоят от седем члена, които се редуват, като по всяко дело председателят на секцията и съдията е избран от името на държавата, която конкретното дело касае, задължително заседават. Членовете на секцията, които не са титулярни членове на камарата, заседават в качеството си на резервни съдии. Голямата Камара се състои от седемнадесет съдии. В нея заседават по право председателят и заместник председателите на Съда, както и председателите на секции. Голямата камара се произнася относно тълкуването или прилагането на Конвенцията или някои от нейните Протоколи, или друг сериозен въпрос от общ характер.

За да се сезира Европейския съд по правата на човека, трябва да са изчерпани всички правни средства за защита в съответната държава, посредством които е могло да се промени положението, т.е. да са сезирани съдилищата на национално ниво. Нещо повече нарушенията на Конвенцията, от които потърпевш е съответното лице трябва да бъдат повдигнати пред националните власти. Срокът за подаване на жалба до Европейския съд в Страсбург е шест месеца от окончателното решение на национално ниво. След изтичането на този срок жалбата не се приема от Съда.

За това е важно жалбата да се изпрати по пощата с препоръчано писмо с обратна разписка най-късно на датата, на която изтича шестмесечния срок за подаване на жалбата. Към жалбата се прилагат ксероксни копия от цялото дело, което е водено в България. Жалбата може да се напише на един от официалните езици на съда /английски и френски/ или на официалния език на всяка от държавите, ратифицирали Конвенцията. Жалбата трябва да съдържа кратко резюме на фактите и изложение на оплакванията, изрично посочване на нарушените права по Конвенцията, изложение на използваните правни средства, както и копия от решенията по делото на всички инстанции. Към жалбата Съдебната процедура е писмена, а откритите съдебни заседания са изключение. Разглеждането на делото е напълно безплатно, като жалбоподателят поема само собствените си разноски. Понятието собствени разноски включва хонорари на адвокати или разноски по набавянето на информация и кореспонденцията със Съда.

След подаване на жалбата, всеки може да кандидатства за правна помощ. Правната помощ не се предоставя автоматично и може да бъде отпусната само на определен етап от процедурата. Този етап е именно след комуникация на жалбата на Правителството ответник.

Процедурата пред Европейския съд по правата на човека протича при ясно установени правила. Съдът проверява допустимостта на жалбата. Условията за допустимост на жалбата са следните: лицето трябва да е изчерпило средствата на правна защита в страната-нарушител; лицето да е с нарушени права обект на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи; не трябва да са изтекли повече от шест месеца от влизане в сила на решението на последна инстанция; не трябва да има друга подадена жалба по същия случай пред друга юрисдикционна международна инстанция.

Всяка индивидуална жалба се възлага на една от секциите, чийто председател назначава докладчик. След предварително разглеждане на делото, докладчикът решава дали жалбата трябва да бъде разгледана от тричленния комитет или от камарата. Освен делата, които са директно поверени от докладчиците, камарите разглеждат и индивидуалните жалби, които не са обявени за недопустими от даден тричленен комитет, а така също и жалбите подадени от държавата. Жалбата може да бъде допусната до разглеждане, но може да бъде и отхвърлена, ако не са удовлетворени условията за допустимост. Ако в жалбата са повдигнати няколко обвинения в нарушения на Конвенцията, Съдът може да прецени едно или повече от тях за допустими и да отхвърли останалите. Ако Съдът сметне жалбата и някои от оплакванията за нарушения на правата за недопустими, неговото решение се счита за окончателно и не подлежи на обжалване.

Ако жалбата бъде допусната до разглеждане по същество, Съдът насърчава страните към споразумение. Ако не се постигне Споразумение, Съдът продължава да гледа делото по същество. Страните могат да бъдат приканени да представят допълнителни доказателства и писмени бележки, други евентуални искания за удовлетворяване и да присъстват на публично заседание по разглеждане на делото. Също така всяко заинтересовано лице може да представи писмено становище, а в изключителни случаи да участва в заседанието. Договарящата страна, чийто гражданин е жалбоподател по делото също има право да встъпи в производството по делото. Камарите се произнасят чрез гласуване с болшинство.

Всеки съдия участващ в разглеждането на делото има право на особено мнение, в подкрепа или против решението. Решението става окончателно след изтичане на тримесечен срок или преди това, ако страните заявят, че нямат намерение да предават делото на Голямата камара или съставът от петима съдии отхвърли искането за предаване на делото. Всяка страна може да поиска делото да бъде предадено на Голямата камара, ако то повдига сериозен въпрос от общ характер или във връзка с тълкуването или прилагането на Конвенцията и протоколите й. Преразглеждането може да бъде поискано в тримесечен срок от датата на произнасяне на решението от съответната камара. Делото се разглежда от състав от петима съдии. Голямата камара може да приеме искането чрез гласуване с болшинство, като решението е окончателно.

Всички окончателни решенията на Съда са задължителни за засегнатите страни ответници. Съдът присъжда обезщетение, т.е. определена парична сума като компенсация за даден вид вреди, ако прецени, че е налице нарушение. Също така съдът може да изиска от съответната държава да възстанови направените разноски за правна защита. Ако съдът прецени, че не е налице нарушение, няма да бъдат присъдени на жалбоподателя допълнителни разходи /например разноските, направени от съответната държава/. За изпълнението на решенията отговаря Комитетът на министрите на Съвета на Европа, който контролира изпълнението и следи за изплащане на обезщетенията. Комитетът на министрите има право да сезира Съда да даде съвещателни мнения по юридически въпроси, касаещи тълкуването на Конвенцията и нейните протоколи. Съдът няма правомощия да отменя съдебни решения на националните съдебни инстанции, нито нормативни актове.

България е в топ 6 на най-съдените държави в Европа, според годишната статистика на съда в Страсбург. Така продължава тенденцията държавата ни все повече да нарушава правата на човека. През 2005 г. България заемаше 11-о място в тази непрестижна класация, през 2006г. – на 10-о, през 2007г. – на 9 –о, през 2008г. и 2009г. – на 8-о. Рязкото изкачване се дължи на постоянно растящия брой на осъдителни присъди срещу страната. През 2005 г. например осъдителните присъди са 23, през 2006 г. те вече са 43, а през 2007 г. и 2008 г. – по 51, но през 2009г. – 61 и забележете- през 2010 г. – те вече са 69. Европейският съд по правата на човека е издал общо за 2010 г. 1500 осъдителни присъди.

Като основна причина се очертава мудното правосъдие, заради която страната ни е осъдена 31 пъти. На второ място с 27 осъдителни присъди е липсата на ефективни правни средства за защита. На трето място – с 18 присъди е нарушеното право на лична собственост. Броят на нарушенията надвишава броя на присъдите, защото в многото присъди се констатира повече от едно нарушение. В тази класация за 2010 г. Турция заема първо място с 228 присъди, като непосредствено след нея е Русия с 204 присъди (нека да отбележим, че тези страни са десетки пъти по-големи от България). Трета е Румъния със 135 присъди (при три пъти по-голямо население), а четвърта е Украйна със 107 (страна с 47 млн. жители). Държави с многомилионно население, в пъти повече от това на България, се класират след нея. Например Италия се класира на седмо място с 61 присъди. Интересното, че италианците са се оплакали близо три пъти повече от българските граждани /3852 пъти/, но изостават от нас по осъдителни присъди. Германия се нарежда 10-а с 29 присъди, а Франция е 11-а с 28 присъди, а Великобритания е едва с 14 осъдителни присъди. През 2010 г. броят на разглежданите от съда жалби на български граждани срещу държавата е бил 1348, което число е сравнимо с жалбите на французи /1619/ и германци /1683/. Съдът в Страсбург обаче е намерил много по-малко нарушения във Франция и Германия, отколкото в България.

България, заедно с осем други държави, вече са официално предупредени от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, че може да понесат санкции като замразяване или дори прекратяване на членството им в Съвета на Европа. В момента единствено Беларус е наказан да стои извън най-старата паневропейска политическа организация.

Това само по себе си е лош атестат за съдебната ни система.