Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Sic transit gloria mundi *

ПечатЕ-мейл

Понеделник, 29 Април 2013 20:26

Фели Таджер

Годината е 2001. С указ на президента Петър Стоянов, майорът от резерва Бойко Борисов е повишен в чин полковник и назначен за главен секретар на МВР. До тогава за Борисов се знае малко – приближен е до групировката „СИК”, собственик на охранителна фирма „Ипон”, охранявала Тодор Живков и Симеон Сакс Кобургготски, в общи линии – бившият милиционер се изявява като дребен бизнесмен около големите вълци на прехода. По сведения на запознати около назначението, препоръката е дошла от ген. Бриго Аспарухов и ген. Любен Гоцев, близки и до бившия цар и до групировката СИК. Назначаването е с летящ старт – новоназначеният полковник от МВР обявява, че дарява заплатата си за децата на загиналите служители от МВР. Удар в десятката. Благодарностите валят като пролетен дъжд. Веднага би следвало да възникне въпросът – с какво ще се храни Борисов, след като няма право на друга дейност, а дарява заплатата си. Но това очевидно вълнува малцина. Защото шоуто започва веднага.

Полковникът отваря фронт на всички заместник министри в МВР на куп. И я печели. Вече всички в МВР знаят кой е новият шеф на ведомството. Скоро това научава и министърът, проф. Георги Петканов. Професорът мърмори, но търпи. Защото снимката на Борисов е във всички вестници, няма операция на МВР, която да е минала без медийното участие на полковника. А и неговото его вече не се побира в тесния полковнишки шинел. Само шест месеца след назначаването му вече си е изпросил генералски чин от Симеон Сакс Кобургготски. Сега на ред е министър Петканов. Войната между двамата е паметна. От една страна възрастният професор по право, но министър, а от другата – новият генерал, любимец на репортерките. Министърът поставя ребром въпроса – да се махне от МВР Борисов. Генералът подава театрална оставка пред премиера. Генералът знае, че ще му се размине – току-що е произведен от президента Първанов в чин генерал-лейтенант. Най-високия чин в МВР. Годината е 2004. Войната приключва – професорът остава на поста си, но отстъпва всички важни решения на своя секретар. Генералът се снима с новата си фуражка, лампази и кожено палто. Изглежда строг и всевластен. И едновременно с това – готов винаги да услужи на премиера-цар. Дава паметни интервюта, изпълнени с прекомерен работохолизъм и раболепно подчинение пред по-горните.

На парламентарните избори през 2005 г. печели пълното доверие на Кобургготски и става водач на листата на НДСВ в два многомандатни райони. Заслуга за послушанието и раболепието. Не стига до депутатството. Под предлог, че е заплашен животът му, той се връща на поста главен секретар в МВР. Там се чувства най-добре и е непоклатим. Новият министър Румен Петков обаче не е на това мнение. Петков иска да диктува в МВР, а не да слуша диктовката на Борисов. През септември 2005 година генерал-лейтенантът е принуден да напусне. Петков побеждава, а премиер е вече Санишев и Симеон е загубил част от влиянието си. Но само след месеци са местните избори Борисов се готви за тях – целта е да завземе поста кмет на София. А това изисква работа. Явява се като независим кандидат и основен опонент на лявата Татяна Дончева на втория тур. И печели. Журналистките не са го забравили – а и няма основание за това – той е все същия мачо, простоватичък, грубичък, но готов да фамилярничи с всички. И уникален работохолик, поне на думи. Винаги готов да застане пред обективите на фотографите.

Борисов влиза в политиката. И вече трябва да придобие подобаващия му апломб. На визитната му картичка се изписва: „Генерал-лейтенант от резерва, инженер, доктор на техническите науки Бойко Борисов, кмет на София”. Доста текст за картонче 4 на 8 сантиметра. Но Борисов тепърва предстои да се развихря. Вече е наясно че плацът на МВР остава само съновидение, той се втурва в онова, което само преди месеци е отхвърлил – решен е да става политик. Но не какъв и да е, а водещ. Нещо, което не би му се удало като обикновен депутат от групата на разпадащото се НДСВ. За целта той е наясно, че му трябва негова партийна структура. Вече минава за „резервния кон на царя”, но него това не му стига. Той иска да е повече. По би му подхождало да е премиер, като царя. В края на март 2006 г. в Софийския градски съд е регистрирано гражданско обединение под името „Граждани за европейско развитие на България“ с председателка Душана Здравкова, а зам. председатели са Цветан Цветанов и Красимир Велчев. Цветан Цветанов e близък до Борисов още от МВР. Той е и заместник-кмет на Борисов, когато Борисов е кмет на София, но по-късно подава оставка, за да стане председател на партия ГЕРБ. Самият Бойко Борисов не е в ръководството на организацията, но е считан за неформален лидер и ГЕРБ е възприемана като лично негова организация. Проблемът е, че Борисов като кмет на София не може да е лидер на политическа партия.

Официално целта на сдружението е „развиване на гражданското общество във връзка с европейското развитие и благоденствие на България“, а предметът на дейност е „създаването на информационен фонд в помощ на гражданите и членовете на сдружението“. Под очевидно пълното празнословие се крият основите на бъдещата партия ГЕРБ, като абревиатурата й крие и символа на държавата – на страната. Още от тогава Борисов си представя своята партия като национална – от типа на партията на Кадафи или по-познатата му БКП примерно. Но лепенето на гръмки заглавия на всевъзможни движения не е изключение и никой не отдава особено внимание на този факт. А и ГЕРБ се обявява за дясна партия, сестринска на СДС, независимо че за Борисов символът на десницата в София Иван Костов беше вещарят Гаргамел. През 2007 година „смърфът” (по думите на Костов) Борисов печели нов мандат на кметските избори в София като побеждава още на първи тур синя Мартин Заимов с три пъти по-висок резултат. Но Заимов правеше валутния борд, стабилизираше страната, а не се снимаше с уловени мафиоти или контрабандни стоки. Тогава за първи път популизмът победи професионализма. И от тогава – до тези избори – за цели седем години.

Практически идеолог на движението е Душана Здравкова, тя е юрист, съдия по професия и с относително много по-висок интелектуален потенциал от Борисов и приближение му Цветанов и Велчев. Точно поради тази причина тя става неудобна и бързо е отстранена. Превръщането на ГЕРБ в партия трябва да се гради на строга дисциплина, войнска отдаденост и безпрекословна вяра в Борисов. Точно на този принцип се гради и националсоциалистическата партия в Германия или фашизмът във Испания и Италия. Милиционерските времена са дали отражение на новите политици. Тяхната партийна представа се ограничава до козируването и безпрекословното изпълнение на поставената задача. В дясно по комунистически.

ГЕРБ сигурно щеше да остане като една от партиите тип РЗС, ако разочарования кръг от лобисти и едри бизнесмени от СДС по-добре познат ни като „Глобална България” не реши, че има смисъл да се инвестира идейно и финансово в ГЕРБ. Връзката става много пряка – Цветелина Бориславова живее на съпружески начала с Борисов, а като главен акционер в СИ банк е сред един от важните участници в сдружението. Идеолозите са Иван Кръстев, Огнян Шентов, Красен Станчев, а сред финансистите са Иво Прокопиев, Валентин Златев, Левон Хампарцумян, а и медийни босове Венелина Гочева (главен редактор на вестник ”24 часа”), Красимир Гергов (той държи рекламното време в много национални медии). Още през 2007 година сдружението взема под покровителството си я ГЕРБ. И подготвя нещата за предстоящите парламентарни избори – медийно – чрез наслагване на максимална нетърпимост към тройната коалиция, идейно – чрез налагането на открито популистки идеи, красиво опаковани от медиите. И финансово обезпечаване, разбира се.

Идеята е за налагане на необходимост от нова десница в парламентарното представителство, която да е представител на новото гражданско общество. Т.е. – ново дясно да управлява България в съгласие с всички граждани на страната. А чисто организационната вътрешнопартийна работа е поверена на Цветанов. Иконата на новия проект е Бойко Борисов, който очевидно поема политически ангажименти към бизнеса. Или по-вярното е да се каже, че най-едрия бизнес в страната приема, че Борисов ще е достатъчно послушен за да изпълнява техните амбиции и лични приоритети във властта. От този момент Борисов вече не може да остане и „резервният кон” на друг господар. Новите господари изискват пълно отдаване. А той може да го даде. Все пак – спомняте ли си колко много харесваше войнските униформи? А и му предлагат на слугата да стане господар!

Така финансово и идейно обезпечен, Борисов пое към изборите за народно събрание през 2009 година. За да победи. По същия начин, по който Хитлер, обезпечен от най-едрия германски бизнес, тръгна към изборите през 1932 година. И Борисов победи. С малко и за по-малко от мандат. Но той изживя победата като своя лична и това го промени.

Тогава настъпва и промяната у Борисов, от обикновен висш офицер, той изведнъж попада в приказното царство, в която думата „не” не съществува. Започнаха на го наричат „уважаеми г-н премиер”, питаха го по въпроси, които той така и не разбираше какво значат, но и безсмислените му отговори се приемаха за божия промисъл, всички станаха безкрайно услужливи, в това число и най-богатите хора в страната. Канеха го на места, където той и не беше сънувал, че може да бъде. Посрещаха го с почести. Изпращаха го с овации. И на него му хареса това. Режеше лентички навсякъде, за да усети преклонението и да се изкъпе в бляскавото си сияние. А това, за момчето, което винаги се е приемал за скромен изпълнител, въздейства като камшичен удар. И се роди новият Борисов – леко суров, самотник в небесните висоти, затворен в чертозите на собственото си величие. По нататък всички знаем какво стана. Бунтовете уж бяха срещу цената на тока, но основният призив беше: „Оставка”, не на тока, а на кабинета, лично на Борисов. И те бяха в цялата страна – от София и Варна през Пловдив и Русе.

И точно тогава се случи невероятното. Мачото футболист, състезател по карате, запален тенисист, як като канара, изведнъж заболя. Февруарските бунтове му докараха сърдечни пристъпи. Как Неговият народ ще се бунтува срещу Него? Нали той е тяхна еманация, най-великото, което народът може да роди? Нали се къпе в тяхната безгранична любов и го тачат наред с Богородица? Нали той е техният Месия? Нали?

И дойде прояснението. Този народ не Го заслужава. Тези продажни бизнесмени не го тачат. Идеолозите са продажници. Дори близкият му приятел Емил Димитров (Емо Фаса), с когото ловуваха и играеха футбол, возеха отборчетата си с правителствения самолет, го изостави. Избяга в чужбина. Но той трябва да владее. Не може без властта.

Проблемът обаче за Борисов се задълбочава – той трябва и да оцелее. Но да оцелее, като запази възможно по-значима част от лично придобитото, трябва да остане важен играч в законодателната власт. Поне там, но ако може и да закачи и част от изпълнителната... И тук проблемът придобива нови измерения. Старите идеолози са го загърбили. Иван Кръстев вече го критикува. Красен Станев ясно се разграничава. Дори Огнян Минчев че говори срещу него. Иво Прокопиев открито го ненавижда. Валентин Златев вече не играе карти с него. Дори Цветелина Бориславова се разграничава. Месията остана само подкрепата на някои служби от МВР, но и тя не е толкова стабилна, каквато беше. Борисов вече знае, че няма да спечели тези избори. Сега битката е да не ги загуби. Да се закачи за властта, дори и с едно пръстче, но да се закачи. За него това е всичко. Без властта е като наркоман без дрога. Обречен. Като фармацевт добре познавам това състояние. То е болезнено и ужасно психически затормозяващо. На никого не пожелавам да по изживява.

* * *

На времето, когато се коронясвал нов римски папа, един монах, облечен в черно расо, стоял пред него и размахвал пръчка със закачен на нея горящ лен, натопен в лой. И три пъти изричал високо: „Така отминава световната слава”. За да помни папата, че въпреки божественият му понтификат (наследник на Свети Петър) си остава земен човек. За съжаление нямаше кой това да направи при назначаването на Борисов за премиер. Той така и не осъзна, че тези, които го направиха Месия, вече не го познават. Че тези, които го избраха, вече не го понасят. От тук надолу пътят е като магистрала – няма спиране, има вечно ускорение. Докато не догори и последното късче лен.

* Това е латински израз, който означава: „Така преминава световната слава“.